Водопад "Под Камико"
Средата на Април е и току що бях научил за екопътеката между селата Гара Бов и село Бов. Наричат я с името на най-високия от многобройните водопади по река Бовска, а именно "Екопътека Под Камико".
Пътеката е открита през 2012 г. Представлява кръгов маршрут, с обща дължина около 10 км. и по данни от интернет, може да се обходи за около 3 часа. Започва (ако може да се каже къде започва една окръжност ;-) от стадиона на Гара Бов, вие се на горе по реката, стига до село Бов и водопада, после на дясно се спуска по стар път, покрай останките от манастира "Св. Архангел Михаил" и свършва обратно на стадиона.
На мен не ми се получи да я преходя цялата, защото не си прецених правилно времето. Първо се качихме до Заселе, да видим Скакля, тъй като предния път дъщеря ми беше контузена и не успя да разгледа добре. Позабавихме се и времето напредна.
Нищо, все пак, идеята беше, само да разузная и да си начертая план за следващо идване, когато се разлисти гората.
Та, така- пътеката започва с преминаването на това малко мостче.
Пътеката е открита през 2012 г. Представлява кръгов маршрут, с обща дължина около 10 км. и по данни от интернет, може да се обходи за около 3 часа. Започва (ако може да се каже къде започва една окръжност ;-) от стадиона на Гара Бов, вие се на горе по реката, стига до село Бов и водопада, после на дясно се спуска по стар път, покрай останките от манастира "Св. Архангел Михаил" и свършва обратно на стадиона.
На мен не ми се получи да я преходя цялата, защото не си прецених правилно времето. Първо се качихме до Заселе, да видим Скакля, тъй като предния път дъщеря ми беше контузена и не успя да разгледа добре. Позабавихме се и времето напредна.
Нищо, все пак, идеята беше, само да разузная и да си начертая план за следващо идване, когато се разлисти гората.
Та, така- пътеката започва с преминаването на това малко мостче.
Не след дълго, над реката се появи второ дървено мостче, което отново ни връщаше на левия бряг на реката, но пътеката там се разклоняваше и бая се почудихме в коя посока да поемем. Маркираният участък бе категоричен- по моста!- и решихме да го следваме. Маркировката е зелено-бяла, но на указателната табела в началото, грешно е отбелязана с червено-бяло. Това малко ни обърка.
Все пак, както после се оказа, двете пътеки не след дълго се събират, но ако Ви се снимат красиви водоскоци, препоръчвам да се движите по левия бряг срещу течението, а именно през второто мостче и по маркировката.
Все пак, както после се оказа, двете пътеки не след дълго се събират, но ако Ви се снимат красиви водоскоци, препоръчвам да се движите по левия бряг срещу течението, а именно през второто мостче и по маркировката.
На места пътечката е доста тясна, но напълно проходима. А пролетта вече се усещаше с пълна сила! Беше топло, птички чуруликаха навсякъде,
листата вече напъпваха...Даже малко съжалявах за яркото Слънце, защото трябваше да ползвам доста силни ND филтри за да размажа водата, при все, че още и сянка нямаше.
листата вече напъпваха...Даже малко съжалявах за яркото Слънце, защото трябваше да ползвам доста силни ND филтри за да размажа водата, при все, че още и сянка нямаше.
След малко красотите започнаха! Навих един променлив неутрален филтър и започнах да се боря с ярката светлина и същевременно, дълбоките сенки под скалите. Условията за точно такъв тип снимки, бяха много тежки за апарата ми, но мисля, че се справихме заедно ;-). Нямам нито един HDR.
Водопадите следваха буквално през няколко минути. Зеленината още беше оскъдна, за да придаде повечко цвят в изображенията, но пък и не липсваше съвсем. Даже се забелязваха и някои по-ранни пролетни цветя. Долната снимка си я харесвам и така, и мисля, че не се нуждае от допълнително разкрасяване.
Борех се с шубраците и хлъзгавата шума по земята, но не исках да изпусна нито една красива гледка! Безпокоях се, че другият път, когато дойда, храсталаците ще са скрили голяма част от водопадите, даже някои от тях едва ли ще се виждат.
На няколко пъти се подхлъзвах и въпреки, че не е кой знае колко високо, инстинктивно се подпирах на статива, който се оказа много корав и оцеля!
Не можах да се намокря и опазих и техниката, но препоръчвам да се внимава! Стръмно е и много хлъзгаво, а водата - ледена! Под прогнилите есенни листа, почвата беше още много влажна и се окалях до ушите. Добре, че не тръгнах с маратонки! А плетеницата от клони, на места е направо непроходима. Много трудно беше да се намери удобна позиция, без храсталаците да развалят кадъра.
Не можах да се намокря и опазих и техниката, но препоръчвам да се внимава! Стръмно е и много хлъзгаво, а водата - ледена! Под прогнилите есенни листа, почвата беше още много влажна и се окалях до ушите. Добре, че не тръгнах с маратонки! А плетеницата от клони, на места е направо непроходима. Много трудно беше да се намери удобна позиция, без храсталаците да развалят кадъра.
Другата пътека минава от дясно и малко по-горе от реката, и като че ли, достъпа от нея е ограничен. Но по спомени, след водопада на долната снимка двете пътеки се събират. По моето скромно мнение, той е и най красивият в долната част на пътеката. Висок е не повече от 3 метра, но придошлата пролетна река го изпълваше с енергия и живот. На фона на синьото небе и с червените скали в съседство, мисля, че с по прецизна обработка би излязло нещо добро. Просто за WEB не си струва усилията.
Повървяхме още нагоре, но Петя и Моника взеха да се уморяват, а и им омръзна да ме чакат на всеки 20 метра да търся позиция, да разпъвам статив, да глася филтри...Напълно ги разбирах, а и аз бързах за Под Камико, но при тая светлина беше безпредметно да се снима с гол обектив. Скоростта на затвора не падаше под 1/500, а, както би казал Скот Келби, ако така снимам водопад, ще трябва да ме пребият със статив!
Оставих ги на една поляна и продължих нагоре сам. Местата за снимане никнеха като гъби след дъжд, а , както споменах по-горе, времето бързо напредваше и вече се съмнявах, че ще стигна до края. А и колко още щяха да ме чакат?
Тогава се появи един пич с DSLR, който като мен залягаше на всеки камък, та той ми каза, че до горе има поне още час, а с моето снимане- два.
Е, размислих и реших да не съм егоист, а да се върна и да се качим до големия водопад с колата. Петя и Моника биха искали и те да го видят!
Тогава се появи един пич с DSLR, който като мен залягаше на всеки камък, та той ми каза, че до горе има поне още час, а с моето снимане- два.
Е, размислих и реших да не съм егоист, а да се върна и да се качим до големия водопад с колата. Петя и Моника биха искали и те да го видят!
След кратко шофиране по много, ама наистина много завои, стигнахме до село Бов. Там, обаче, нямаше жива душа. Толкова е жалко, такива хубави села, с такава уникална природа и не толкова далече от София, така страшно и бързо да изчезват! По Родопския край и Странджа, някак ми е по-логично, ама на 70 км. от столицата...Все пак един дядо се появи от някъде, но не можа да ни упъти, къде точно е водопада. Прати ни да питаме в местния хотел, но- изненада- и той затворен и пуст!
Намирахме се на едно плато и по нищо не личеше някъде наблизо да има водопад и то, голям. Наложи се да се ориентираме по GPS-а и накрая някак стигнахме до горния край на Под Камико! Всъщност, мястото се вижда и от пътя по-надолу, но аз съм го пропуснал. А е до сами селото, но, както казах, по нищо не си личеше, докато не стигнеш до самия ръб на пропастта.
Отнесох се, а водопадът заслужава повече внимание! Като го видях, веднага съжалих, че съм горе. Разбрах, че по-подходящите за снимка места, са долу, от пътеката, но такива бяха фактите, а повече време нямаше! Тъкмо ще имам стимул другият път.
Намирахме се на едно плато и по нищо не личеше някъде наблизо да има водопад и то, голям. Наложи се да се ориентираме по GPS-а и накрая някак стигнахме до горния край на Под Камико! Всъщност, мястото се вижда и от пътя по-надолу, но аз съм го пропуснал. А е до сами селото, но, както казах, по нищо не си личеше, докато не стигнеш до самия ръб на пропастта.
Отнесох се, а водопадът заслужава повече внимание! Като го видях, веднага съжалих, че съм горе. Разбрах, че по-подходящите за снимка места, са долу, от пътеката, но такива бяха фактите, а повече време нямаше! Тъкмо ще имам стимул другият път.
Наснимах го и се обърнах на запад. За момент се стъписах от гледката. В стремежа си да намерим водопада, бяхме пропуснали нещо не по-малко красиво. Скалният венец беше висок, може би 40 метра, като долу в далечината се виждаше Гара Бов. За жалост, Слънцето беше ниско и точно срещу мен, та пейзажа в силен контражур не ми се получи добре.
С малко повече милиметри на обектива, си резнах парченце в стил "Земята преди време". За втори път ми се случва да имам това усещане, че сме се върнали в Юра и липсват само динозаврите!
Още един поглед към водопада и го оставихме да излива мощно водите си в 30-40 метровата бездна!
Петър Станков