Голям Беглик
В края на Август, като спасение от жегите в София, се отправихме със семейството ми в района на Голям Беглик, с надежда за малко прохлада и тишина. Хубаво, ама не съвсем. Пътувахме нормално до Батак. После дойде ужасния път през прохода Батак-Доспат. Шосето е осеяно с такива дупки, че ми стана жал за автомобила. На всичко от горе, не бяхме с моята кола, а с Пежото на един приятел и, понеже маршрута го избрах аз, се чувствах не особено комфортно. А бях чел някъде, че участъка бил ремонтиран...
В крайна сметка стигнахме някак.
В крайна сметка стигнахме някак.
Първо се разходихме по стената и направих няколко снимки, ей така, набързо. Лятото беше към края си и тревата вече пожълтяваше. Полянките наоколо бяха едни такива златни, топли и галещи, и добавяха малко жълто, в иначе синьо-зеления пейзаж.
Дъщеря ми беше впечатлена от височината на стената. Не, че не е виждала и друг път язовирна стена, но явно не си спомняше добре. Търчеше превъзбудено насам-натам, даже не пожела да се снима.
Преди да се усетя, обаче, я изгубих от поглед. Сещате се какво си мислех, докато не я видях...
По едно време излезе вятър и тревите оживяха, даже стана леко хладно.
По едно време излезе вятър и тревите оживяха, даже стана леко хладно.
Продължихме разходката си около язовира, а целта ни беше, да си намерим добро местенце за барбекю. В крайна сметка, бяхме тръгнали на пикник!
Задуха много силен вятър и пожълтелите треви бяха полегнали, като от време на време се изправяха и с плющене, вятърът пак ги запращаше на някъде. Трябваше да се ориентираме към по-тихо място.
Задуха много силен вятър и пожълтелите треви бяха полегнали, като от време на време се изправяха и с плющене, вятърът пак ги запращаше на някъде. Трябваше да се ориентираме към по-тихо място.
Навлязохме между дърветата и там, като че ли, бе по-спокойно. А, хубави места на тоя язовир има колкото си щете! Бреговете са полегати, гората е от нарядко израсли борове, с приятни полянки по между им, а гледките наоколо спират дъха. Жалко само, че нямаше да останем до залез!
Ухаеше чудесно, на борова гора, на свежо. Слънцето не бе успяло още да изсуши тревите в гората, но, явно, е било достатъчно, за да узреят горските плодове. Имаше много малини и се зачудих, колко ли много са били, щом при толкова голяма посещаемост на това място, са останали още и още.
Някъде се чуваха гласове. Надолу по брега, други вече правеха пушек. А на мене ми се снимаше, въпреки яркото обедно слънце!
Изобщо нямах желание да се занимавам с приготвяне на храна.
Изобщо нямах желание да се занимавам с приготвяне на храна.
Язовирът пленява с много интересни гледки и за хора, които идват рядко и от далече е буквално неустоим. По тия места, може би подпомогнати от подходящия релеф, има доста дървени, малки кейчета във водата, които придават още очарование на пейзажите.
Сутрешните изпарения от водата и светлината при изгрев, превръщат мястото в мистична приказка, но за жалост и тоя път не съм готов да я прочета!
Сутрешните изпарения от водата и светлината при изгрев, превръщат мястото в мистична приказка, но за жалост и тоя път не съм готов да я прочета!
Малко по-нататък имаше друга група туристи или рибари, а с тях и много недружелюбно куче, което направо не ни позволи да продължим.
За да не си разваляме настроението, се върнахме назад. Място имаше за всички! Решихме да разгледаме още наоколо, а като ни омръзне, да обядваме във Велинград. Барбекюто се отлагаше!
В едно от многобройните, малки заливчета, някаква кола или джип беше решил да влезе буквално във водата и чухме доста яко буксуване, но като стигнахме до там, бяха останали само доказателствата.
В едно от многобройните, малки заливчета, някаква кола или джип беше решил да влезе буквално във водата и чухме доста яко буксуване, но като стигнахме до там, бяха останали само доказателствата.
Изведнъж мястото много се пренасели. По вода пристигнаха група каякари и оживено си споделяха нещо.
Друга поляна приличаше на къмпинг по черноморието. Лека-полека, очарованието и тишината се изпариха и ние, с неохота, лишихме Голям Беглик от присъствието си.
По път, спряхме и до Малък Беглик, колкото да го уважим.
Във Велинград, докато се хранехме, си харесах това водопадче. Малко е, но пръскаше приятна прохлада в жегата и си запазих спомена от него на мемори картата.
На път за София минахме през Юндола, защото, като по правило, винаги, когато съм в района, се отбивам да си купя мед. Има толкова много видове, а аз обичам мед с различни аромати. Това място е и много колоритно с необичайно голямото си оживление.
Махалите наоколо са многобройни и, явно, това е част от поминъка на не особено богатите им жители.
Местните продават какво ли не. Картофи, конфитюри от най-различни горски плодове, сирене, масло, разни билки и още, каквото се сетите. А жените продавачки, забулени със забрадки по тукашен обичай, започват да кудкудякат буквално като кокошки, веднага, щом на някой току-що спрял автомобил се отвори вратата. Трудно е да си купиш нещо само от една сергия, но пък е много забавно.
Петър Станков