Витоша след снежна буря
Една вечер, тъкмо се чудех с какво да се развличам и получих предложение от приятел, да се качим до Витоша. Чел в накой форум, че горе щели да се събират за "дрифт", а той си пада по това. Не отказах, естествено!
Още по пътя към местността "Офелиите", нощните гледки започнаха да се редуват, коя от коя по-удивителни. В София нямаше сняг, но тук горе, всичко беше бяло, а в светлините на фаровете, гората сякаш бе захаросана.
Още по пътя към местността "Офелиите", нощните гледки започнаха да се редуват, коя от коя по-удивителни. В София нямаше сняг, но тук горе, всичко беше бяло, а в светлините на фаровете, гората сякаш бе захаросана.
Всяка снимка изглеждаше, все едно е правена с различен бял баланс, но истината е, че пред колата, отстрани и отзад светлината е различна и точно това исках да се вижда.
Долната снимка е оцветена и в червено, от стоповете, но и страшно много съм върнал от сенките, защото беше много тъмно зад колата и по високите части на боровете липсваше каквато и да било информация. Самото фокусиране също беше невъзможно, та си помагах с едно от тия лед фенерчета, с възможност за фокусиране на светлинния сноп.
След като отворих роу файла в конвертора и "напънах" експозицията, се учудих доста от това, което е видял апаратът! Очите ми различаваха силуети, горе-долу до там, до където се червенее снегът, а от там нататък беше пълен мрак!
След като отворих роу файла в конвертора и "напънах" експозицията, се учудих доста от това, което е видял апаратът! Очите ми различаваха силуети, горе-долу до там, до където се червенее снегът, а от там нататък беше пълен мрак!
Продължихме към Офелиите и погледахме дрифтаджиите, а в моята глава- само нощни кадри! И нито една идея за кадър с автомобил! А и как се снима движеща се кола в 11 през нощта?
Отдалечих се малко към ски пистата и снимах силуета на гората, на фона на греещото небе от светлините на София. Но постепенно започна да вали, а аз нямах с какво да защитя техниката си, та прекъснах снимането с неудоволствие. Снегът се лепеше по челната леща на обектива и след всеки кадър, трябваше да го бърша.
Стоях сам в тъмното, а някъде далеч се чуваха ревящите мотори.
Беше много нелепо- гробовна тишина когато колите се отдалечат и точно обратното след малко. Искаше ми се това да не се случва, да е тихо и спокойно в планината, поне през нощта, да не се носи чалга и изгорели газове наоколо, а свежият въздух да кара тялото ти да потръпва, да може човек да почувства че е сред природата...
Е да, ама и аз бях стигнал до тук с кола!!!
Стоях сам в тъмното, а някъде далеч се чуваха ревящите мотори.
Беше много нелепо- гробовна тишина когато колите се отдалечат и точно обратното след малко. Искаше ми се това да не се случва, да е тихо и спокойно в планината, поне през нощта, да не се носи чалга и изгорели газове наоколо, а свежият въздух да кара тялото ти да потръпва, да може човек да почувства че е сред природата...
Е да, ама и аз бях стигнал до тук с кола!!!
Пробвахме се и на Копитото, но снега заваля толкова силно, че за времето на експозиция, пълнеше "доволно" сенника. А апарата пазех с якето си :-)
Егати липсата на подготовка! Все едно бях излязъл пред блока!
Егати липсата на подготовка! Все едно бях излязъл пред блока!
По едно време поутихна и реших да снимам кулата. Завъртях статива, който потъваше до края на вторите сегменти на краката в сняг и докарах някаква гледна точка към кулата. Оставих апарата да снима 30 сек. После, като го свалих, се озъбих! Заради почти вертикалната позиция, въпреки че валеше значителни по-леко, сенника на обектива беше пълен до половина! Добре, че беше студенко и снегът не беше мокър!
Кроп от въпросният кадър или това, което успях да извадя от него. Явно апарата все пак е уловил нещо в началото на експонацията. Но в по-долната част на снимката вече нямаше нищо.
Кроп от въпросният кадър или това, което успях да извадя от него. Явно апарата все пак е уловил нещо в началото на експонацията. Но в по-долната част на снимката вече нямаше нищо.
Изсипах съдържанието на сенника и се отказах.
Но само за да дойда на сутринта пак!
По пътя надолу се развихри истинска снежна буря, даже имахме малко премеждие с колата, но се разминахме леко.
На сутринта не тръгнах никъде, заради прогнозата за силен снеговалеж, но на другия ден бях вече горе семейно! Исках да стигнем до Камен дел, но като видях преспите и навяванията, се отказах.
Но само за да дойда на сутринта пак!
По пътя надолу се развихри истинска снежна буря, даже имахме малко премеждие с колата, но се разминахме леко.
На сутринта не тръгнах никъде, заради прогнозата за силен снеговалеж, но на другия ден бях вече горе семейно! Исках да стигнем до Камен дел, но като видях преспите и навяванията, се отказах.
Стигнахме с колата до хижа Боерица, а после продължихме пеша.
Хижите не работеха и ми стана малко страшничко, защото на времето съм пропадал в дупка между камъните на Щастливеца и се измъкнах единствено,
благодарение на това, че не бях сам! А сега помощ нямаше от къде да дойде. Бях с жена ми и дъщеря ми, но едва ли те биха могли да извадят възрастен мъж.
Планинарска песен като че ли беше по-на завет и не беше много затрупана.
благодарение на това, че не бях сам! А сега помощ нямаше от къде да дойде. Бях с жена ми и дъщеря ми, но едва ли те биха могли да извадят възрастен мъж.
Планинарска песен като че ли беше по-на завет и не беше много затрупана.
Повървяхме още малко, а след като свърши поразчистеното трасе, преспите стигаха до гушата на Моника, която е почти на 13.
По-нависоко снегът беше значително по-малко, но тук долу, навяванията бяха страхотни и направо ни спряха! А и деня преваляше, с което и температурите рязко започнаха да спадат.
Ходенето в дълбокия сняг щеше много да ни забави и решихме да се връщаме.
Още една затворена хижа по пътя и се добрахме до колата.
Още една затворена хижа по пътя и се добрахме до колата.
От хотел Боерица до Офелиите пътят беше почти непроходим, но щом веднъж се бях качил, трябваше да мога и да сляза, нали? Е да, ама студ завладя Земята и всичко се заледяваше бързо. Колата ми се въртеше и се пързаляше страшничко и добре, че нямаше никой по пътя!
А и започна залезът, който също ме бавеше със снимане.
Не можех да си позволя да го дочакам тук, защото температурата падаше наистина ужасно бързо и рискувах да остана в капана на леда или да се хлъзна с колата фатално. Коловозите се заледяваха все повече, за броени минути и почти не можех да ползвам спирачки, а вериги не ми се слагаха.
След още малко шофиране по улея за бобслей, стигнахме до Златните мостове и там се шофираше вече по-лесно.
А и започна залезът, който също ме бавеше със снимане.
Не можех да си позволя да го дочакам тук, защото температурата падаше наистина ужасно бързо и рискувах да остана в капана на леда или да се хлъзна с колата фатално. Коловозите се заледяваха все повече, за броени минути и почти не можех да ползвам спирачки, а вериги не ми се слагаха.
След още малко шофиране по улея за бобслей, стигнахме до Златните мостове и там се шофираше вече по-лесно.
Помислих си, че до Копитото пътят не е дълъг и се насочих на там, да снимам по залез, естествено. Отсреща се виждаха горите по склоновете на Люлин планина, но не бяха никак "залезни".
Когато стигнах до старата станция на лифта, небето сякаш се разтвори! Пламнаха едни цветове, от жълто, до виолетово и се захванах с опити с едни филтри...
След малко, долу в ниското пропълзя мъгла и пламна в миг, докосната от последните лъчи на Слънцето! Беше ми далечко и реших да сложа по-дълъг обектив, а пръстите на ръцете ми вече бяха вкочанени и не ми се подчиняваха особено. Справих се успешно, но после, като си мисля за това и като си спомня, как бях на края на хлъзгава пътека, напълно осъзнах, че изпускайки обектива, той щеше да се изтърколи в пропастта, а по-лошото е, че сигурно щях да се опитам да го хвана и...знам ли?
На долната фотография се вижда как рязко свършва утъпканата от мен пъртина, където можеше да изтърколя едни 1000 лева!
А контрастът между топлите тонове на залеза и студа наоколо беше потресаващ! За тия, които са го усетили, разбира се!
А за другите остава да си го представят, гледайки...
А контрастът между топлите тонове на залеза и студа наоколо беше потресаващ! За тия, които са го усетили, разбира се!
А за другите остава да си го представят, гледайки...
Петър Станков