Мальовица и неуспешното и покоряване
Преди няколко дни си купих нов фотоапарат и това беше първото му излизане от София, а посоката- връх Мальовица. Не бях снимал никога с Nikon и естествено, в началото ми отне време да свикна с поведението му, кефех се и снимах по-бавно, а групата с мен не ме чакаше, та първите ми кадри са с поизгоряло небе, от недоглеждане. Но и сцените бяха с много висок контраст, та все нещо ми се губеше- или в светлото, или в сенките.
Оставихме колите долу, на паркинга, взехме багажа и, понеже, времето не предвещаваше катаклизми, оставихме дъждобраните.
Оставихме колите долу, на паркинга, взехме багажа и, понеже, времето не предвещаваше катаклизми, оставихме дъждобраните.
Разходката беше от семеен тип, с деца, като идеята ми беше да ги оставя на хижата, а с двама приятели да се изкачим до върха.
В разтегната нишка, един по един, започнаха да се изнизват по пътеката нагоре, а аз се наслаждавах на приказната зеленина наоколо.
Тъмнозелените борови масиви, още повече подчертаваха яркозелената трева. В началото имаше и други хора, но по-късно оредяха и останахме сами на пътеката към хижата.
В разтегната нишка, един по един, започнаха да се изнизват по пътеката нагоре, а аз се наслаждавах на приказната зеленина наоколо.
Тъмнозелените борови масиви, още повече подчертаваха яркозелената трева. В началото имаше и други хора, но по-късно оредяха и останахме сами на пътеката към хижата.
Единият ентусиаст в групата беше помъкнал и един мой стар лентов Зенит. Изчаквах го тук-там, но по някое време се загубихме. Всеки си снимаше различни неща.
Продължавах нагоре и правех вече банални снимки, но с нов апарат е така! После се оказа, че това са единствените ми кадри със синьо небе. Аз, обаче, още не го знаех.
Пътеката, по която се изкачвах, минава през Мальовишката долина, между две възвишения и видимостта е ограничена, за това с нетърпение очаквах, да се покаже гледката към върха.
Пътеката, по която се изкачвах, минава през Мальовишката долина, между две възвишения и видимостта е ограничена, за това с нетърпение очаквах, да се покаже гледката към върха.
Преди, обаче, това да се случи, небето започна да се променя. Събираха се облаци и бързо натежаваха. От групата, с която тръгнах нямаше никой. Едните бяха напред, а Любо, със Зенит-а още го нямаше. Бях горе-долу по средата между паркинга и хижата. И друг път съм бил в Рила, та имах спомени, че такова небе не е на добро. Пролетта тук е твърде своенравна и можеше добре да ни изненада. Обадих се по телефона на жена ми да ги чуя до къде са стигнали, но се оказа, че са доста напред, по близо до хижата и се разбрахме да продължаваме, пък каквото стане.
И то стана. Тъкмо ми се откри дългоочакваната гледка към Мальовица и заваля дъжд. Отначало леко, после по-силно, после още и още! Абе, трябваше да съм с дъждобран, ама... Трябваше да се скрия някъде.
Не след дълго, дъжда понамаля и успя да ме подлъже.
И то стана. Тъкмо ми се откри дългоочакваната гледка към Мальовица и заваля дъжд. Отначало леко, после по-силно, после още и още! Абе, трябваше да съм с дъждобран, ама... Трябваше да се скрия някъде.
Не след дълго, дъжда понамаля и успя да ме подлъже.
Тръгнах отново и настигнах другите, тъкмо когато вече се виждаше и хижа Мальовица. Някак, като гледах облаците, ми се струваше все по-неблагоразумна идеята, да се изкачваме по тоя гол и стръмен връх. При евентуална буря с гръмотевици, което не бе изключено, щяхме да се изложим единствено на милостта на природата. Сега, при вида на хижата, положението изглеждаше розово, но нагоре няма друго подходящо място за укритие.
Всичките тия мисли, за и против, се изпариха веднага, щом стигнахме хижата. От небето започна да се излива такъв порой, че вече никой не се и съмняваше в провалената екскурзия.
Валеше като за последно, без да спира, вече два часа. В хижата се събра доста народ. Свърши храната в кухнята, нямаше и вода.
Какъв парадокс- навън потоп, а няма питейна вода, дори и за кафе!
Валеше като за последно, без да спира, вече два часа. В хижата се събра доста народ. Свърши храната в кухнята, нямаше и вода.
Какъв парадокс- навън потоп, а няма питейна вода, дори и за кафе!
От време на време използвах затишията, да се покажа и да взема по някой кадър от района, но общо взето, слаба работа. А и небето беше едно скучно, безлично. Дъждът не ме пускаше да се отдалеча и, понеже, камерата ми не е влагоустойчива, трябваше да се съобразя с този факт. Играех си с безсмислени щракания и си разучавах техниката. Нищо особено като резултат, разбира се. А от вътре през прозорците беше невъзможно да се снима.
Не се отваряха и бяха порядъчно мръсни. А щеше да е хубаво, да мога да снимам пролетния порой.
Не се отваряха и бяха порядъчно мръсни. А щеше да е хубаво, да мога да снимам пролетния порой.
В един момент се заговорихме с другите- а как ще си тръгнем? Айде, нас и да ни намокри, ще оцелеем, не е страшно. Но всеки в себе си носеше по някаква електроника, а нямахме нищо сигурно срещу водата! Туристи с главно Т. Носехме с нас три DSLR-а, обективи, още няколко компактни фотоапарата, GSM-и GPS-и и тн. В тоя дъжд- тотална щета! А в хижата места за нощувка няма...
Пробвахме с молитви и заклинания, всеки там каквото умее и като че ли проработи! Поутихна и понамаля дъжда, та без да му мислим повече се запътихме в пакет обратно.
Пробвахме с молитви и заклинания, всеки там каквото умее и като че ли проработи! Поутихна и понамаля дъжда, та без да му мислим повече се запътихме в пакет обратно.
Надолу по пътеката, времето се менеше често, но основно си беше мокро и неприятно. От една страна е добре, защото меката, дифузна светлина от облачното небе е подходяща за снимки, дори и по обед, но от друга- прецака ни снимките от върха и от прехода до там, а и в тая долина, вече не остана неснимано дърво.
Добре,че по склоновете се появи мъгла, та придаде разнообразие на пейзажа. Мъглата бавно се стелеше и неумолимо се спускаше към нас, като същество, стремящо се да ни погълне. Скалите и боровете постепенно изчезваха в бялата пелена и оставаше само едно усещане за празнота. Сякаш оттатък нямаше нищо...
Аз снимах, унесен в мисли за това, колко ми липсва точно тоя контакт с природата, когато времето ти отправя предизвикателство. Когато е студено или вали, когато си на място, на което малко хора биха отишли в неподходящ сезон, когато... тогава стават наистина добрите фотографии. В ясен слънчев ден, на оживена алея в парка, смисълът изобщо да се снима е никакъв. Мислех си, защо не го правя, защо не опитам да тръгна по тоя не лесен път, ако не за друго, то поне за лично удовлетворение? Тогава, от унеса ме изведе гласче- тате, тате, а защо... Разбрах защо! В моите "авантюри" участват и съпруга, и дете. Няма как да кажа на дъщеря си, която също много обича да пътува, че тоя път няма да я взема!
Отплеснах се, а мъглата завземаше нови и нови територии. Но ние слизахме по-бързо от нея и в един момент и се изплъзнахме.
Бяхме близо до колите, а децата не бяха яли нищо и вече мрънкаха. В хижата храна нямаше, после бързахме и пак нямаше време за хранене, та решихме, че долу, на поляната до паркинга ще си направим заслужен пикник с храната, която носехме.
Бяхме близо до колите, а децата не бяха яли нищо и вече мрънкаха. В хижата храна нямаше, после бързахме и пак нямаше време за хранене, та решихме, че долу, на поляната до паркинга ще си направим заслужен пикник с храната, която носехме.
Обърнах се на зад и го видях отново- величествен, връх Мальовица, който ме победи! Но само сега, само този път!
Разположихме се под едни огромни дървета, да ни пазят при нужда.
Разположихме се под едни огромни дървета, да ни пазят при нужда.
Докато жените ни приготвяха храната, аз се разтъпквах по поляната и в един момент, две млади кончета решиха да ми позират. Снимах ги няколко пъти, все отблизо, но те си ме харесаха и не ме оставяха да се отдалеча за снимка в цял ръст. Ту едното, ту другото се вреше в обектива ми, вървяха плътно с мен и аз нямаше какво да направя. Трябваше да бъда груб, за да ги прогоня, но не исках. Бяха толкова доверчиви!
Най-после загубиха интерес и се възползвах. И малко след това, пак заваля. Цял ден дъжда вървеше с нас!
Побързах да отида в укритието ни и направих няколко снимки, като доказателствен материал, ако реша да се разправям с времето по съдебен път! Вече беше прекалило!
А на долната снимка- порой при ясно слънце! Рилски специалитет.
А на долната снимка- порой при ясно слънце! Рилски специалитет.
Нахранихме се спокойно и на сухо под дървото, а малко след това, като за довиждане (или от страх), се появи картина, като от друг сезон. После, в EXIF-а на файловете видях, че между малко по-горната и последната снимка са изминали 38 минути.
Петър Станков