Родопска есен
В края на Октомври имаме семеен празник и с жена ми решихме да почерпим кумувете си с обяд в Юговският хан. И понеже мястото е в близост до Чудните мостове, организирахме кратка екскурзийка за разяждане:)
Така.. вече сме до едно от природните чудеса, което човек трябва да види на живо. Колкото и снимки от такова място да сте видели, нищо не е в състояние да да илюстрира величието и мащаба му. Природата е недостижим архитект и декоратор и ние можем само да и се възхищаваме!
Така.. вече сме до едно от природните чудеса, което човек трябва да види на живо. Колкото и снимки от такова място да сте видели, нищо не е в състояние да да илюстрира величието и мащаба му. Природата е недостижим архитект и декоратор и ние можем само да и се възхищаваме!
Чудните мостове се намират в близост до с.Забърдо, на югозапад от Асеновград. Представляват скален феномен, разположен в долината на голямата в миналото река Еркюприя. Именно тя е издълбала варовика, като е оставила няколко арки, най-високата от които е 45 метра! Сега реката е по-скоро баричка, която малко след големият мост, внезапно изчезва в пукнатина в земята. При предишното ми идване, една пролет, водата си течеше надолу, към втората арка. Вероятно, сифонът, който поемаше сега водата и преди си е бил тук, просто есенното маловодие е причината цялата река сега да изчезва.
Да се върна отново на мостовете. Освен, че е напълно невъзможно да се заснемат така, че зрителят да може да усети огромният им размер, напълно невъзможно е да се побере и чудовищният контраст на сцената само в един кадър. Предният път нямах DSLR, но и той не помага тук! Градиентите също са безполезни и единственото, което остава е да се прави клин. Всъщност, между небето и тъмната част на тунела, разликата е цели 12 стопа!
Добре, че още нямаше хора, защото малко по-късно се изсипаха няколко автобуса и вече не можеше да се снима.
Да се върна отново на мостовете. Освен, че е напълно невъзможно да се заснемат така, че зрителят да може да усети огромният им размер, напълно невъзможно е да се побере и чудовищният контраст на сцената само в един кадър. Предният път нямах DSLR, но и той не помага тук! Градиентите също са безполезни и единственото, което остава е да се прави клин. Всъщност, между небето и тъмната част на тунела, разликата е цели 12 стопа!
Добре, че още нямаше хора, защото малко по-късно се изсипаха няколко автобуса и вече не можеше да се снима.
При наличието на толкова много хора, предприехме план Б и се насочихме към околните гори. Наоколо повечето дървета са иглолистни и отсъстваше типичният есенен отенък, но и така, гората си е едно приказно място, стига да искаш да го видиш!
След като добре огладняхме, се насочихме към първоначалната си цел, а именно Юговския хан. Намира се на пътя Асеновград- Смолян, преди Нареченски Бани, точно на разклона за гр. Лъки.
Имам спомен от преди: Ранна пролет, на вън по Юговска река, която минава точно под прозорците на ресторанта, студ и стелещи се мъгли, а ние сме в топла зала, пред огромна камина и отрупана маса... Кухнята е великолепна, кюфтета на скара, колкото пепелници, кавърма като за семейна вечеря, салати и други родопски специалитети, също в огромни порции, а хляба, тук изпечени питки, съм запомнил завинаги! Всичко е невероятно вкусно, а аз, като любител и , мога да кажа, познавач на скарата, класирам тукашните кюфтета на първо място!
Така беше преди! Сега времето бе топло и се хранихме на вън, извън уюта на камината. Храната ставаше, но бе позагубила и от теглото си, и от останалите си качества!
Все пак, препоръчвам Юговския хан като едно спокойно и приятно крайпътно заведение, с добра хигиена, много добра кухня и отлично обслужване! Нашите гости, ако мога така да се изразя, също останаха доволни!
Имам спомен от преди: Ранна пролет, на вън по Юговска река, която минава точно под прозорците на ресторанта, студ и стелещи се мъгли, а ние сме в топла зала, пред огромна камина и отрупана маса... Кухнята е великолепна, кюфтета на скара, колкото пепелници, кавърма като за семейна вечеря, салати и други родопски специалитети, също в огромни порции, а хляба, тук изпечени питки, съм запомнил завинаги! Всичко е невероятно вкусно, а аз, като любител и , мога да кажа, познавач на скарата, класирам тукашните кюфтета на първо място!
Така беше преди! Сега времето бе топло и се хранихме на вън, извън уюта на камината. Храната ставаше, но бе позагубила и от теглото си, и от останалите си качества!
Все пак, препоръчвам Юговския хан като едно спокойно и приятно крайпътно заведение, с добра хигиена, много добра кухня и отлично обслужване! Нашите гости, ако мога така да се изразя, също останаха доволни!
За жалост, трябваше да се прибираме в София, а пътьом се качихме над АМ Тракия, за нощна снимка, по молба на зет ми, който ми е и кум. Получи се нещо, но той остана малко след мен и направи уникален кадър с една преминаваща линейка, която остави на обичайните следи от фарове и стопове, едни сини тирета, които допълваха иначе скучната снимка и я направиха интересна. Завидях му малко!
До тук добре, ама моята родопска краста не се начесва с еднодневка в любимата планина и ето ни пак на път! Този път семейно, без никой друг.
07.11.2013г, посока- с. Ягодина.
Още след Кричим, планината започна да ни спира все по-често да я снимаме. Знаехме, че сме изпуснали най-шареното на есента и не бяхме с големи очаквания, и може би за това бяхме доволни и на малкото останали цветове. Първото спиране ни беше на яз. Въча. След издънката на Витоша се бях запасил с две заредени батерии, а за Sony-то на Петя, с три! Нейният апарат харчи доста ток, но с тия батерии бях сигурен, че няма да има драми. Е да, ама не! Само след пет минути ми вика, че нещо ставало с апарата, нямало място на картата или нещо подобно. Дай да я форматираме, викам. А то, не че няма място на картата, а направо НЯМА карта! Тъкмо да побеснея и тя си я намери в чантата! Така- продължаваме напред!
07.11.2013г, посока- с. Ягодина.
Още след Кричим, планината започна да ни спира все по-често да я снимаме. Знаехме, че сме изпуснали най-шареното на есента и не бяхме с големи очаквания, и може би за това бяхме доволни и на малкото останали цветове. Първото спиране ни беше на яз. Въча. След издънката на Витоша се бях запасил с две заредени батерии, а за Sony-то на Петя, с три! Нейният апарат харчи доста ток, но с тия батерии бях сигурен, че няма да има драми. Е да, ама не! Само след пет минути ми вика, че нещо ставало с апарата, нямало място на картата или нещо подобно. Дай да я форматираме, викам. А то, не че няма място на картата, а направо НЯМА карта! Тъкмо да побеснея и тя си я намери в чантата! Така- продължаваме напред!
Искахме да видим и стената на яз. Цанков камък, но нещо не се оправихме или пък, достъпа до нея е ограничен. Преди да стъпим на новия път, построен от Бат Бойко, се отклонихме по табелите към стената, но стигнахме до бариера с недвусмислена забрана за преминаване. А ми беше любопитно да погледна отгоре, защото и в нета няма снимки. Ще трябва да се задоволя само с долната снимка на самия язовир!
Върнахме се на главния път и продължихме на юг. Шосето е наистина много приятно, а в най-високата му част се минава през идеално прав тунел. След него спряхме за кратка почивка, а тишината ни обгърна изцяло! Имах чувството, че съм оглушал! Някъде далече пасяхя коне, по-долу имаше куп събрани дърва за огрев, но нищо не издаваше и звук! Даже вятър нямаше! Леко подтискащо май.
Продължихме!
Върнахме се на главния път и продължихме на юг. Шосето е наистина много приятно, а в най-високата му част се минава през идеално прав тунел. След него спряхме за кратка почивка, а тишината ни обгърна изцяло! Имах чувството, че съм оглушал! Някъде далече пасяхя коне, по-долу имаше куп събрани дърва за огрев, но нищо не издаваше и звук! Даже вятър нямаше! Леко подтискащо май.
Продължихме!
Следваща спирка- Настан
Води се квартал на Девин и се намира на главния път.
Точно по обед е и снимките са само за спомен. Но мястото ми хареса!
Води се квартал на Девин и се намира на главния път.
Точно по обед е и снимките са само за спомен. Но мястото ми хареса!
С. Грохотно.
Цялото село беше разкопано и кипеше усилена работа по пътя. Явно ще го ремонтират основно, защото едното платно беше изровено на почти 50см. дълбочина. Харесах тукашната джамия с това, усуканото отпред и се нагласих да я снимам, та даже направих задръстване. И все пак имам една снимка, но по-интересното е, че хората в другите коли чакаха съвсем спокойно и никой не ми подсвирна дори. Ако това се бе случило в София, допускам, че щях да отнеса бая благословии!
Цялото село беше разкопано и кипеше усилена работа по пътя. Явно ще го ремонтират основно, защото едното платно беше изровено на почти 50см. дълбочина. Харесах тукашната джамия с това, усуканото отпред и се нагласих да я снимам, та даже направих задръстване. И все пак имам една снимка, но по-интересното е, че хората в другите коли чакаха съвсем спокойно и никой не ми подсвирна дори. Ако това се бе случило в София, допускам, че щях да отнеса бая благословии!
По-нататък, при Тешел, се насочихме към Триград. Първоначално бях решил да се настаним там.
Навлизайки в Триградското ждрело, пътят става двупосочен еднолентов. Въпреки че е наистина много тесен, асфалта беше скоро ремонтиран и се пътува нормално. При предишното си идване, тук шофирах с пешеходна скорост! Ждрелото е толкова тясно и високо, че пряка слънчева светлина едва ли навлиза някога. Най-внушително е при входа на пещерата Дяволското гърло. По склоновете растат борове направо от скалите, а други растения не се забелязват. Само нещо, подобно на лишеи покрива тук-там камъка, за цвят в снимките.
Стигнахме Триград, но снимки няма, поради факта, че и там ремонтираха- път ли, водопровод ли, не знам, но целият град беше пълен с камиони и друга строителна техника. За разходки нямах желание, още повече, че и време нямахме особено. Бихме пийнали по едно кафе поне, само че водата била спряна...
Навлизайки в Триградското ждрело, пътят става двупосочен еднолентов. Въпреки че е наистина много тесен, асфалта беше скоро ремонтиран и се пътува нормално. При предишното си идване, тук шофирах с пешеходна скорост! Ждрелото е толкова тясно и високо, че пряка слънчева светлина едва ли навлиза някога. Най-внушително е при входа на пещерата Дяволското гърло. По склоновете растат борове направо от скалите, а други растения не се забелязват. Само нещо, подобно на лишеи покрива тук-там камъка, за цвят в снимките.
Стигнахме Триград, но снимки няма, поради факта, че и там ремонтираха- път ли, водопровод ли, не знам, но целият град беше пълен с камиони и друга строителна техника. За разходки нямах желание, още повече, че и време нямахме особено. Бихме пийнали по едно кафе поне, само че водата била спряна...
И така, след почти цял ден зад волана, пристигнахме благополучно в с. Ягодина. Набързо разтоварих багажа и тръгнахме да разузнаем какво има наоколо. Часът беше 16.30 и околните върхове вече хвърляха сенките си по поляните до селото. Огрените от слънцето места ярко контрастираха с останалите в сянка и засилваха усещането за бързо настъпващият край на деня. По засенчените ливади и студ се усещаше вече, нищо, че денят по-рано беше доста топъл.
Не бяхме добре облечени и бавно, в голям кръг, се насочихме към хотела, а долу, в селото, вече се подготвяха за студената нощ! Коминчетата, едно по едно се събуждаха и дружно запълваха въздуха с дим. Напомняха ни за настъпващата зима, вероятно много красива по тези земи. За жалост, небето си остана безизразно до края на деня и не ни подари за снимките даже и едно облаче!
На сутринта, пиейки си кафето, още по тъмно, размишлявах на къде да хвана. Гледах на лаптопа си снимки на околността и нищо не ме привличаше!
Бях с гръб към прозореца, но като се обърнах, видях това долу!
Мъглите са ми много любим елемент от една снимка и веднага нарамих раницата и статива!
Навън още беше много тъмно, а колата-цялата замръзнала, под дебел слой скреж. Телефонът бе недвусмислен -4 градуса! Запътих се без цел по чукарите и снимах на воля мъглите, нищо, че небе отново нямаше!
Бях с гръб към прозореца, но като се обърнах, видях това долу!
Мъглите са ми много любим елемент от една снимка и веднага нарамих раницата и статива!
Навън още беше много тъмно, а колата-цялата замръзнала, под дебел слой скреж. Телефонът бе недвусмислен -4 градуса! Запътих се без цел по чукарите и снимах на воля мъглите, нищо, че небе отново нямаше!
Поляните до селото бяха дълбоко заскрежени и приличаха на покрити със сняг, но когато ги докосваше изгрева, те се преобразяваха мигновено и обличаха златните си премени! Май не избрах добра позиция и от мястото на което се намирах по време на изгрева, не успях да харесам нищо за преден план. А общият изглед не ми се нрави, много е претрупан, но пък могат да се видят типичните за тия места безброй пътчета по нагънатия терен, водещи до нечии барачки в полето.
Слънцето най-накрая премина върховете и обля със злато селото. А на места, все още останалите листа по дърветата, добавяха допълнителен колорит в пейзажа, да компенсират безизразното небе!
Селото още спеше. По улиците нямаше никого, дори и коминчетата от снощи не се забелязваха! Сам, обикалях и се любувах като замаян на невероятното начало на деня! Светлината беше приказна и не можех да и се наситя! Беше ми студено, но даже и не мислех за това. Имах си други грижи.
В контражур, джамията се показваше тайствено изпод мъглите и картината беше някак мистична, но все не успявах да предам тая атмосфера! Мъглата жълтееше в лъчите на светлината, а на сензора на апарата ми винаги прегаряше! За клин не успях да се включа. След минута-две слънцето се вдигна още и вече нищо не изглеждаше така.
Остана само споменът.
Остана само споменът.
Още една снимка и се прибрах в хотела. Чак вътре усетих колко съм премръзнал! Бях излязъл само по тениска и яке!
За по-късната сутрин бях набелязал една местна забележителност, заради която всъщност сме тук. Панорамната площадка "Орлово око".
Намира се на връх "Свети Илия",най-високия връх над селото и по думи на очевидци, предлагала изключителна гледка над Буйновско ждрело. Надморската и височина е 1563 метра, а от нея до пътя в ниското, денивелацията е цели 670 метра! Това са около 15 шестнадесет етажни сгради, една върху друга!
След доста стръмно изкачване, за приблизително час и половина, се стига до върха и на метри под него е самата площадка.
Намира се на връх "Свети Илия",най-високия връх над селото и по думи на очевидци, предлагала изключителна гледка над Буйновско ждрело. Надморската и височина е 1563 метра, а от нея до пътя в ниското, денивелацията е цели 670 метра! Това са около 15 шестнадесет етажни сгради, една върху друга!
След доста стръмно изкачване, за приблизително час и половина, се стига до върха и на метри под него е самата площадка.
Първите стъпки по нея са незабравимо усещане! Поставих Моника за модел, ако е възможно да се добие представа за мащаба, но не ми се получи. Колкото и да е подготвен човек, краката му се подкосяват, щом усети бездната под себе си! Въпреки, че е много добре обезопасена, площадката стърчи над вертикална пропаст от почти три четвърти от общата си височина, а това спира дъха!
Дъхът спира още и от зашеметяващата гледка! От тук може да се види част от Буйновското ждрело, Чала, Пирин, Рила и планините в Гърция. Всичко наоколо е под нивото на очите и човек инстинктивно, търсейки обект за който да се хване погледът му, поглежда надолу и осъзнавайки височината, краката се подкосяват! Пак и пак!
До площадката има маса и пейки, където да поседнеш за отмора е чудесно!
Така и направихме. Разтоварих 10 килограмовата раница и се любувах на гледката. Не ми се снимаше! То няма и какво- не мисля, че този мащаб и величие може да се пресъздадат на снимка!
Така и направихме. Разтоварих 10 килограмовата раница и се любувах на гледката. Не ми се снимаше! То няма и какво- не мисля, че този мащаб и величие може да се пресъздадат на снимка!
По някое време пак извадих апарата да опитам, но в действителност знаех, че щракам ей така, по навик. На дисплея и това, което виждаха очите ми, нямаше много общо!
А пътя долу се виеше сред живописни места и ту излизаше на слънце, ту се затулваше в сенките на гората. Тук-там някое широколистно дърво внасяше все още малко есенни багри в иначе оредялата и гола гора.
А пътя долу се виеше сред живописни места и ту излизаше на слънце, ту се затулваше в сенките на гората. Тук-там някое широколистно дърво внасяше все още малко есенни багри в иначе оредялата и гола гора.
Един поглед на югоизток ни показва село Ягодина и дава представа за разстоянието до там. На връщане се спуснахме значително по-бързо и, след като беше вече пладне, решихме да си тръгваме бавно към вкъщи.
Буйновското ждрело не отстъпва по красота на Триградското, та даже е и по-тясно, а на места се минава под самите скали. Слънцето и тук е рядко явление. Всичките снимки са от по няколко кадъра, сглобени във фотошоп, но с идеята да не приличат на HDR. Не харесвам изкривените му цветове и контраст!
Въпреки, че е средата на деня, коли тук не минават или поне ние не срещнахме нито една. Това ми даде възможност да разполагам статива си, където пожелая и ако нищо не се е получило, виновни са само фотографските ми умения!
В долният кадър включих повече обекти, като исках да има и малко небе, и да се вижда колата ми, отново за мащаб. Снимах със стъпка от 1.7 EV до като не получих добра експозиция и за небето, и за тъмните части по скалите и после, вкъщи преброих осем кадъра! Това ако не е чудовищен контраст, здраве му кажи! Бая борба водих после със сливането и дано се е получило!
Нататък пътят ни поведе към Доспат, където похапнахме и отпочинахме за кратко. Искаше ми се да останем за една нощ и тук, но Петя предпочете да се прибираме.
В края на града има тясна алея до пътя, от където се вижда яз. Доспат, а гледката от там ме изправи на спирачките! Долната снимка е една от малкото, на които има небе, а и като цяло, ми е сред най-добрите от тази екскурзия. Поне според мен.
В края на града има тясна алея до пътя, от където се вижда яз. Доспат, а гледката от там ме изправи на спирачките! Долната снимка е една от малкото, на които има небе, а и като цяло, ми е сред най-добрите от тази екскурзия. Поне според мен.
Следващият язовир по пътя е Широка поляна. Едно от най-красивите места за снимки, но сутрин, когато изпаренията от водата придават мистичност на кадрите. А ние сме тук следобед! Жалко!
Имаше добри отражения, но светлината си беше дневна.
Имаше добри отражения, но светлината си беше дневна.
Даже, поради ниското слънце и подходящият ъгъл, поляризационният филтър ми прецака голяма част от снимките, нищо, че снимах на 18 мм.
Средната част на небето видимо беше по тъмна и най- добрите ми попадения от тук, още чакат обработка. Даже си мисля, че няма да мога да ги оправя! А, представям си, ако бях снимал с нещо още по-широко!
Средната част на небето видимо беше по тъмна и най- добрите ми попадения от тук, още чакат обработка. Даже си мисля, че няма да мога да ги оправя! А, представям си, ако бях снимал с нещо още по-широко!
Това е последната снимка от серията и с нея завършвам публикацията си. Равносметката показа: 650 км. от които само 250 магистрала, 9 язовира по маршрута ни, а именно- Кричим, Въча, Цанков камък, Тешел, Доспат, Широка поляна, Голям Беглик, Малък Беглик и Батак, множество малки и закътани в Родопите селища и още много красиви спомени. Не всичко попадна в обектива ми, но и на това съм доволен!
Петър Станков