Свети Йоан Летни-приказка за храм... и срам
Имало едно време по земите български река. Казвали и Струма. И в долината на тая река имало село- Кощилявци. Никой обаче не знае защо и кога е било.
През 15 век селото било разделено на две махали и народа български нарекъл едната с друго име. Хората разказват, че след Велбъждката битка от 1330 година в полето под селото имало много кости и черепи. И новото име Лобош дошло от там- от лоб, което значи череп.
Приказката, която ще разкажа е за църквицата на това село. Нарича се св. Йоан Богослов, известна още като св. Йоан Летни. Построена през далечната 1350 година и запазена от милостта на времето до днес!
През 15 век селото било разделено на две махали и народа български нарекъл едната с друго име. Хората разказват, че след Велбъждката битка от 1330 година в полето под селото имало много кости и черепи. И новото име Лобош дошло от там- от лоб, което значи череп.
Приказката, която ще разкажа е за църквицата на това село. Нарича се св. Йоан Богослов, известна още като св. Йоан Летни. Построена през далечната 1350 година и запазена от милостта на времето до днес!
Лобош било едно от многото китни селца в област Мрака. Така наричали в средновековието долината около днешен Радомир.
Църквата на селото била построена на висока и удобна скала на южния бряг на Струма. Скалата, наричана Пчелин камък, висока 80 метра, се виждала от цялото село и така християнската вяра от храма Господен струяла като светлина навред.
Църквата на селото била построена на висока и удобна скала на южния бряг на Струма. Скалата, наричана Пчелин камък, висока 80 метра, се виждала от цялото село и така християнската вяра от храма Господен струяла като светлина навред.
В наши дни, до мястото има път през с. Поцърненци. Разклон е на пътя Радомир- Кюстендил.
Легендите разказват, че на мястото на пътя, до река Арката, през май, всяка година правели курбан, като принасяли жертва- вол или теле. Една година пропуснали и тогава всички стада от цяла Рудина планина се стекли към мястото. Един вол се приближил и се пробол със рога си. Сам се дал курбан. Така разказват хората.
Но минали години, даже векове! Дошли други, модерни времена. Водите на реките се улавяли в язовири, да работят за новия, по-умен Човек! И през седемдесетте години на миналия век, село Лобош било залято от съдбата си. Потопили го под модерен язовир, а хората изселили по околните села. Все пак, името останало. Нарекли язовира Лобош!
Но църквицата запустяла...
Легендите разказват, че на мястото на пътя, до река Арката, през май, всяка година правели курбан, като принасяли жертва- вол или теле. Една година пропуснали и тогава всички стада от цяла Рудина планина се стекли към мястото. Един вол се приближил и се пробол със рога си. Сам се дал курбан. Така разказват хората.
Но минали години, даже векове! Дошли други, модерни времена. Водите на реките се улавяли в язовири, да работят за новия, по-умен Човек! И през седемдесетте години на миналия век, село Лобош било залято от съдбата си. Потопили го под модерен язовир, а хората изселили по околните села. Все пак, името останало. Нарекли язовира Лобош!
Но църквицата запустяла...
Нейни верни стражи останали само драконите от отминали времена...
...и гущерчета от по-нови.
За Пчелин камък, българският политик Константин Иречек пише: “В селото Пчелинци лежат на един връх развалини от крепост и църква; там са намерени огромни грънчарски съдове и бакърена мрежа на броня за главата на военен кон.” Сега на Пчелин камък е останала само църквата.
Язовирът гордо се ширел в далечината. Подпирал върховете на Рудина планина, разливал се и променял пейзажа. Човекът, научен да използва природата, се нагаждал към новите блага. Вадел риби от водите му...
...водел стадата си на паша по избуелите наоколо треви и това, до някъде осмислило погубването на селото.
Радомирското поле запазило живота у себе си.
Радомирското поле запазило живота у себе си.
Вярата също се запазила. Намирали се добри люде, които давали от себе си за добруването на Пчелин камък и на осиротялата църква.
И така, и храмът Св. Йоан Летни заживял отново!
И така, и храмът Св. Йоан Летни заживял отново!
Малката църквица започнала да привлича туристи със скромния си чар и с богатата си история. Стенописите от минали векове, станали силата, с която тя се надявала да пребори самотата. Вековната и всерушаща самота!
Но, милата, сгрешила!
Били времена на неверници. Децата били възпирани да посещават черкви, учениците- наказвани, когато почитали църковни празници...
Младото поколение се възпитавало от комунисти, хора над религията. И резултатите не закъснели!
Били времена на неверници. Децата били възпирани да посещават черкви, учениците- наказвани, когато почитали църковни празници...
Младото поколение се възпитавало от комунисти, хора над религията. И резултатите не закъснели!
И вече в не тъй далечната 1983 година, в храма връхлетели варвари! Записвали за историята имената си върху иконите! Избождали очите им, може би, както повелявало "модерното" им възпитание.
А след тях идвали и още... Църквицата стенела под тежестта на годините и не можела да разбере- кое е по-опасно, вековната и самота или пък бъдещето в оживление?
Оцеляла бе и при османските насилници, надявала се пак да оцелее! Не искала сама да е отново, не искала и да умре!
Оцеляла бе и при османските насилници, надявала се пак да оцелее! Не искала сама да е отново, не искала и да умре!
Вглеждала се тъжно във водите на язовира и като единствена надежда, като малко спасително островче, я крепели само спомените! Спомени, ковани с векове!
Надеждите и, може би, били в последните разумни поколения. Те отново идвали, почивали си в сенките на язовира с вече ново име Пчелина, разглеждали и снимали, но, струва ми се, варварските навици били оставили назад във времето!
И вярата отново се пробудила! Вярата в доброто, в себеуважението!
Отново се появили добри хора, белосали отвън вековните стени, закривайки срама, полепнал ни от скорошни предшественици!
И така, църквата Св. Йоан Летни заживяла пак щастливо!
И така, църквата Св. Йоан Летни заживяла пак щастливо!
И аз бях там! Показвах на детето си, дълбоките устои на родината! Дано и в бъдеще децата ни не се присмеят на дедите си!
Петър Станков