Скакля през Април
Както бях обещал миналата година, водопада Скакля ме привлече да се върна отново! Тогава той беше напълно пресъхнал, но сега, в разгара на снеготопенето, очаквах нещо различно. Този път, за разлика от преди, се качих с колата направо до горния край на Вазовата екопътека, в село Заселе. Бяхме цялото семейство, а дъщеря ми Моника нещо не беше в настроение за дълги преходи, та така.
От самото начало те се впечатлиха от мащаба на наистина невероятната гледка, която се разкриваше пред нас. Даже малко ми се обидиха, че преди съм идвал тук без тях.
От самото начало те се впечатлиха от мащаба на наистина невероятната гледка, която се разкриваше пред нас. Даже малко ми се обидиха, че преди съм идвал тук без тях.
От това място гледката е наистина зашеметяваща, въпреки, че водопада почти не се вижда. Времето беше ясно и слънчево, имаше приятни облаци и ми се прииска да поседнем малко там, на високото, да направя някоя панорама и да се насладим на пробуждащата се красота, да усетим "енергията" на мястото, но както обикновено, все нещо се случва. Та и сега, от долу по пътеката, пристигнаха група тийнейджъри, а девойките от групата, като по команда, се строиха на ръба на скалата и започнаха да пищят неистово! Но не бе просто пищене, а по-скоро "надпищяване", което продължи повече отколкото аз можех и исках да понасям, та се наложи ние да отстъпим! Явно остарявам!!!
Изместихме се на достатъчно разстояние и преди да продължим надолу по пътеката, реших да поснимам с по-дълъг обектив. Първото, което ми направи впечатление от заснетите кадри, беше удивителната прилика с родопски пейзаж! По същият начин къщите са пръснати на малки групи, а терена нежно се извива, набразден от малки, черни пътища, огради и обработваеми площи...само дето оградите не са от плет и къщите са по-нови. Трябва да публикувам нещо и за Родопите- снимков материал имам в огромни количества!
След кратка фотосесия, с нетърпение се запътихме по-нататък по пътеката, защото още не бяхме видели водопада. За разлика от есента, сега тук беше по-оживено и по разкошната, свежа трева бяха насядали вече и други туристи. Реката също присъстваше активно в пролетния пейзаж. И то, само какво присъствие! От буйните и води се носеше приятна свежест, а и надежда, за по-красива Скакля!
Още щом стигнахме на мостчето и жена ми Петя ме прогони, да си снимала на спокойствие, като коленичеше в разни странни пози в търсене на гледна точка. Е, оставих я.
Затова пък видях пръв новия, пролетен водопад :) Наистина имаше какво да се види, но не и през моя не дотам широк обектив! Къде ли не заставах, какво ли не опитвах, но целия водопад в един кадър, така и не хванах! Пак се сетих за Кризата, че не ми дава да си взема каквото искам. Но, какво пък, не ми е за сефте да правя панорами! Даже си ми харесват!
А скалата, от която водата се хвърля в бездната наистина е внушителна. Трудно ми е да преценя, но предполагам, че има 80-90 метра. За хората, които не са го виждали, мога да поясня, като дам сравнение с масовите у нас 16 етажни сгради, които са два пъти по ниски.
На няколко места водата се разбиваше на мъгла и образуваше красива дъга, която обаче и при най-лекия полъх на вятъра трепваше в миг и изчезваше, а после, срамежливо, се появяваше пак. Трудно беше да снимам срамежливата дъга, при все, че и поляризационният ми филтър не ме улесняваше и при неправилна ориентация , ми я криеше съвсем! Все пак, след известно дебнене, хванах мъничка Дъга, но и тя ми стигаше, нека има и за другите!
По-горе съм качил две вертикални панорами на водопада, а на долната снимка се вижда колко малко хваща от цялостната гледка обективът ми. И в портретна ориентация нещата не се променят кой знае колко. Но пък, само моя е вината, че забравих да направя панорама на целия скален корниз! Добре, че имам от есента!
По някое време, Моника се оплака, че я боли глава, а и видимо нещо и имаше. Започна да посяда тук-там, да мълчи...(сега, когато пиша това, тя е с ортопедична яка, вследствие на травма на врата, получена от удар с топка в училище). Тогава още не знаехме нищо, но решихме да слезем до долу с колата, да хапнем нещо, та тя да си почине, а после да тръгнем отдолу нагоре.
До тук стигнахме този път, а пътеката се спускаше надолу и загадъчно завиваше остро наляво, като оставяше на въображението да рисува криещите се нататък красоти!
Горе на поляните вече кипеше усилен живот. Хората отмаряха на свежата трева, в сенките на цъфнали дървета, а аз си мислех, какво ли ще оставят след себе си. Дано са наистина Хора!
Една от последните къщи на селото ме впечатли с интересната си ограда. Есента имаше само бодлива тел, а сега започваха да се появяват камъни, които хората явно носят от някъде на ръце. Оградата беше доста дълга, та още бая камъни ще са нужни. Но идеята кефи!
В търсене на удобно място за хапване, стигнахме до ресторанта в Лакатник. Тук се намира карстов извор Житолюб, който, по това време на годината също беше много пълноводен. И друг път съм го снимал, но толкова вода не бях виждал!
Още един поглед към водопадите, където при проливни дъждове се изливали повече от 1200 литра в секунда /интернет/.
С това приключи разходката ни, защото Моника се уморяваше бързо и трябваше да си вървим.
С това приключи разходката ни, защото Моника се уморяваше бързо и трябваше да си вървим.
Петър Станков