Три села в западна България
Седя пред клавиатурата с чаша кафе, вече твърдо решен да добавя в блога си малкото снимки, които заснех в края на пролетта. Многото предишни опити не доведоха до нищо смислено. Всеки път, когато опитвах да подредя снимковия материал и да добавя малко текст, ме обхващаше мъничко тъга. Може би, защото в две от селата съм израсъл и имам много спомени, може би, защото полека-лека те се обезлюдяват и изчезват, знам ли, но много трудно ми върви. Все пак ще опитам!
Първото село се нарича Долни окол. Намира в Плана планина, близо до яз. Искър. Преди петдесетина години в селото са живели около 1000 души, а сега са останали по-малко от 200. По улиците почти не се срещаха хора. А преди години, докато се приберях от магазина, ме заговаряха толкова често, че закъснявах чувствително за вечеря и ми се караха:)
Всъщност, там съм ходил доста рядко и дори не познавам добре околността.
През целия ден обикалях наоколо в търсене на интересни гледни точки, но такива просто не намерих! Селото е разположено в долина, между гористи хълмове и от никъде не се виждаше това, което ми се искаше. Растителността е много буйна в тази част на годината, а аз бях си наумил да направя снимки на къщите на фона на залеза, та храстите, освен че биха могли да послужат за преден план, много успешно успяваха да ми скрият изцяло гледката към селото.
На долната снимка е една от забележителностите там- чешмата на Долни окол.
Първото село се нарича Долни окол. Намира в Плана планина, близо до яз. Искър. Преди петдесетина години в селото са живели около 1000 души, а сега са останали по-малко от 200. По улиците почти не се срещаха хора. А преди години, докато се приберях от магазина, ме заговаряха толкова често, че закъснявах чувствително за вечеря и ми се караха:)
Всъщност, там съм ходил доста рядко и дори не познавам добре околността.
През целия ден обикалях наоколо в търсене на интересни гледни точки, но такива просто не намерих! Селото е разположено в долина, между гористи хълмове и от никъде не се виждаше това, което ми се искаше. Растителността е много буйна в тази част на годината, а аз бях си наумил да направя снимки на къщите на фона на залеза, та храстите, освен че биха могли да послужат за преден план, много успешно успяваха да ми скрият изцяло гледката към селото.
На долната снимка е една от забележителностите там- чешмата на Долни окол.
По залез направих няколко кадъра, но не ми бяха по вкуса.
Исках да снимам от ниско, как пушат коминчетата, как светят тук-там прозорчета на фона на отиващият си ден...но не намерих добра позиция.
Задоволих се с това, което има, а и долната снимка даже си ми харесва!
На сутринта си тръгнахме рано и минахме с жена ми през Щъркелово гнездо, но там едно куче, макар и вързано с верига, направо ни прогони и не ни позволи да останем. Беше огромно и адски агресивно и само се молех да не скъса веригата. А наоколо нямаше хора и решихме да не дърпаме Дявола за опашката.
А и изгрева беше скучен, та не си струваше риска! (малко като лисицата и гроздето, ама айде)
А и изгрева беше скучен, та не си струваше риска! (малко като лисицата и гроздето, ама айде)
Малко по нататък, една потопена лодка се клатушкаше безпомощно на дъното, но поне бе приютила около себе си цял жабешки хор, звучно огласящ района. След като послушахме малко, се запътихме към вкъщи.
Следващото място, което ще покажа се намира близо до Годеч. Пътувах със семейството си, до някъде по работа, но не бързах и пътьом ни се прииска да удължим маршрута през Враца и да се разходим. Ходили бяхме доста в района, но до в. Околчица така и не се бяхме качвали. Е, сега се качихме! След като пообиколихме насам натам, малко се разочаровахме, че освен паметника на долната снимка, нямаше нищо друго. Не, че трябва да има кръчми или други подобни глупости, но там, наистина, нищо друго няма! Даже и изгледа от горе беше някак...блед и безизразен.
Сега, като седя и пиша, си мисля, как сме свикнали, на такива исторически местности, да има поне нещо като музей или информационен център, в който някой да каже няколко думи за това, което е било и как, като няма нищо такова, сме безпомощни да си припомним подробности от историческите събития. Поне на мен доста подробности са ми се изгубили от паметта и доста нескопосана история съчиних пред дъщеря си ;).
По-долу в едни полусрутени кошари видяхме единствените живи хора в околността!
По-долу в едни полусрутени кошари видяхме единствените живи хора в околността!
А не е като да няма приятни местенца. Красивите полянки ухаеха неземно, а пръснатите тук-там дървета предлагаха приятна прохлада в сенките си, но от всичко това се възползваха само пчеличките, неуморно летящи с ветреца. Ние също не останахме, Бог знае защо!
Пътят до горе, макар и с много завои, все пак е асфалтов и напълно проходим, а и доста живописен, та не си обяснявам защо няма никакъв интерес към мястото, на което е загинал един велик поет!
Още по-долу, в къщата-музей на баба Илийца, вече се появи една женица, която сподели, че наоколо хора почти нямало, защото няма работа. Каква изненада!!!
След като слязохме от Балкана, затърсихме прохлада край реката във Враца, защото горещината ставаше нетърпима и ни се искаше малко почивка. Дъщеря ми веднага нагази във водата, а аз се възползвах да направя панорамка на Вратцата, но и тя не се получи заради многото зеленина,която затулваше пейзажа,а и обедното слънце... Е, аз си знаех!
По-нататък минахме през Петрохан и горещо препоръчвам, докато не обявят официално, че е завършил ремонта на пътя, да не се минава от там! А на самият Петрохан, разрухата се е настанила да живее за постоянно. Изобщо, северозападна България се е обезлюдила ужасно и продължава да се обезлюдява за жалост!
Та, както казах по-горе, второто село, за което ще разкажа, е в Стара планина, на 7 км. от Годеч и се казва Равна. По настояще, там живеят само 16 души.
Това е селото, в което съм прекарвал щастливо ваканциите си като дете. Познавам всяко камъче, всяка трънка и дърво, защо не и кучетата даже, но чак сега разбирам колко е трудно да снимаш нещо толкова познато! Всяка удобна позиция за снимка ми се виждаше банална и изтъркана, защото съм гледал точно от там, същия пейзаж, десетки, даже стотици пъти. Стори ми се по-добра идеята, не да залагам на детайлите, а да снимам цялото село от ниско. Тъкмо беше и "залезно" време, та леко в контражур, Равна ми се видя доста фотогенична.
Това е селото, в което съм прекарвал щастливо ваканциите си като дете. Познавам всяко камъче, всяка трънка и дърво, защо не и кучетата даже, но чак сега разбирам колко е трудно да снимаш нещо толкова познато! Всяка удобна позиция за снимка ми се виждаше банална и изтъркана, защото съм гледал точно от там, същия пейзаж, десетки, даже стотици пъти. Стори ми се по-добра идеята, не да залагам на детайлите, а да снимам цялото село от ниско. Тъкмо беше и "залезно" време, та леко в контражур, Равна ми се видя доста фотогенична.
Постепенно небето започна да се обагря приятно, а и няколко облачета се появиха, ей така, за разкош, само предния ми план никакъв го нямаше, но така е- просто бях на гола поляна! Помислих си да "посадя" едно дърво в шопа, но размислих и оставих кадрите автентични.
Поради огромния контраст в сцената, обаче и поради факта, че не носех филтри, се наложи да правя клин за долните два кадъра.
Поради огромния контраст в сцената, обаче и поради факта, че не носех филтри, се наложи да правя клин за долните два кадъра.
Снимах къщи, чиито обитатели познавах лично и това ми се струваше адски странно.
На другия ден, разхождайки се около селото, неусетно стигнахме до гробището, датиращо от преди турско робство и там, този надгробен камък, ме накара да извадя апарата. Цяла група гробове, които, явно са много стари, ме впечатли с детайлността на кръстовете, та се сетих, че наскоро бях чел в едно списание за носителите на информация и как, и до ден днешен, ужким развитата ни цивилизация, не е намерила по-надежден носител от камъка! Би устоял на времето с хилядолетия, за разлика от модерните хардове, SSD-та и тн., които са с ограничен живот. Просто размисли, неподходящи за гробище, но това си мислех там!
А третото село, за което ще ви разкажа с фотоси е по-скоро махала или още по-точно, само къща, от може би вече изчезнала махала. Намира се до Томпсън, по Искърското дефиле.
Трябваше да закараме с приятел един стар телевизор до отдалечената от селото къща на баща му, до която не се стига с кола. В жегата, сам човек трудно би носил по баира 30 кг. уред, та отидох да помогна. А с мен- и цялото домочадие. Ще правим пикник!
След като доставихме "пратката" на адрес, се запътихме, вече доста хора, да търсим удобно място за лагер. В началото се катерихме по стръмен черен път, според мен, непроходим вече и за камион, който се виеше в млада букова гора. Прохладно беше в сенките, но всички знаехме, че извън гората е страшна жега. Това, което не знаехме, обаче, бе- до къде отива пътя и има ли изобщо нещо в тая посока. След уморително прескачане на еднометровите му коловози, след повече от два часа ходене в неясна посока, някой предложи, да тръгнем през гората, белким стигнем до някоя полянка. Малко по-късно, жените ни приготвяха храната на сенчеста, благоухаеща, малка ливада, оградена от дървета и храсти.
Реших да се изкача на по-високо място, да огледам къде сме, а и защо не, да поснимам? Та ходейки напряко през гората, дочух наблизо говор. Малко след говора, се появиха група мъже с верижни триони, които май не се радваха да ме видят! Малко се притесних от неприязънта в очите им, но побързах, без да ги заговарям, да се отдалеча и, естествено, не посмях да ги снимам :) .Бяха досущ като от филм по Хичкок! Отдалечавайки се, попаднах на черен път, може би същия от по-рано и тръгнах по него в обратна посока. През гората вече не минавам! И не след дълго видях това, за което мъжете бяха чак тук. Никъде не казвам, че са вършили нещо незаконно, просто не им се харесах с тоя "голям" апарат.
Трябваше да закараме с приятел един стар телевизор до отдалечената от селото къща на баща му, до която не се стига с кола. В жегата, сам човек трудно би носил по баира 30 кг. уред, та отидох да помогна. А с мен- и цялото домочадие. Ще правим пикник!
След като доставихме "пратката" на адрес, се запътихме, вече доста хора, да търсим удобно място за лагер. В началото се катерихме по стръмен черен път, според мен, непроходим вече и за камион, който се виеше в млада букова гора. Прохладно беше в сенките, но всички знаехме, че извън гората е страшна жега. Това, което не знаехме, обаче, бе- до къде отива пътя и има ли изобщо нещо в тая посока. След уморително прескачане на еднометровите му коловози, след повече от два часа ходене в неясна посока, някой предложи, да тръгнем през гората, белким стигнем до някоя полянка. Малко по-късно, жените ни приготвяха храната на сенчеста, благоухаеща, малка ливада, оградена от дървета и храсти.
Реших да се изкача на по-високо място, да огледам къде сме, а и защо не, да поснимам? Та ходейки напряко през гората, дочух наблизо говор. Малко след говора, се появиха група мъже с верижни триони, които май не се радваха да ме видят! Малко се притесних от неприязънта в очите им, но побързах, без да ги заговарям, да се отдалеча и, естествено, не посмях да ги снимам :) .Бяха досущ като от филм по Хичкок! Отдалечавайки се, попаднах на черен път, може би същия от по-рано и тръгнах по него в обратна посока. През гората вече не минавам! И не след дълго видях това, за което мъжете бяха чак тук. Никъде не казвам, че са вършили нещо незаконно, просто не им се харесах с тоя "голям" апарат.
Връщайки се към основната група, добих смелост и се заоглеждах наоколо. Замислих се за децата ни, че сигурно никога не биха се вгледали в дребните детайли, с които природата прави завършен един пейзаж и за това, че би било прекрасно, ако успея с интересна снимка да променя това!
За жалост, нямам подобен талант, но опитът не би навредил, нали?
Кога ли тийнейджър би легнал ниско в тревата, да види това...
За жалост, нямам подобен талант, но опитът не би навредил, нали?
Кога ли тийнейджър би легнал ниско в тревата, да види това...
...или това, вместо да го изяде?
И вече съвсем близо до лагера, ми хареса това усукано дърво. Изпъкваше някак, между останалите дървета и вдигнах апарата. Преглеждайки после снимките на дисплея, видях на заден план постройка и се втрещих! Нима може някой да живее на такова безлюдно място? Приближих плахо, провиквайки някакъв поздрав, но никой не ми отвърна. Доближих още...
...и след малката, вероятно тоалетна, се появи къща! В нищото! Провикнах се пак и пак, но все тая, нищо! Къщата беше изоставена.
Викам си- ще пообиклоя, какво пък!
От другата страна ощеимаше някои бледи следи от живот.
Просторът някак ме привлече. Беше едновременно и уютно, и тъжно!
От другата страна ощеимаше някои бледи следи от живот.
Просторът някак ме привлече. Беше едновременно и уютно, и тъжно!
Продължих с обиколката и видях малка, кокетна веранда, на която някога, може би, някой си е пиел кафето в прохладата на дърветата наоколо. И е чел книга...
...на светлината на газеничето...Всичко си стоеше така, непокътнато, сякаш просто времето бе спряло за малко! Гледах и не можех да си тръгна!
Не исках къщата да остане пак сама! А тя бе много самотна! Нямаше съседи на по-малко от два часа пеш. Само един некролог на някогашният и собственик на вратата. И аз, който щях да си отида. Тъжно е!
Не исках къщата да остане пак сама! А тя бе много самотна! Нямаше съседи на по-малко от два часа пеш. Само един некролог на някогашният и собственик на вратата. И аз, който щях да си отида. Тъжно е!
Поседях още, а после, обикаляйки от последната страна, се вгледах във вратата на мазето.
Обрасла в бръшлян, явно неотваряна от години, стоеше там, но някак, величествена, горда, успяла да упази скритото зад нея!
Сега, в стил- филм на ужасите, гледайки и другите си снимки от там, си мисля, как ли бих реагирал, ако в някой от прозорците се видеше отражение на лице...
Сега, в стил- филм на ужасите, гледайки и другите си снимки от там, си мисля, как ли бих реагирал, ако в някой от прозорците се видеше отражение на лице...
В двора имаше още следи от предишните и обитатели. Чудех се, а и сега се чудя, какво ли е да живееш сам, на такова място? И какво е нужно да се случи, за да избереш доброволно това?
Показах находката си и на другите, но не ги впечатлих особено.
Повече се зарадваха на това от снимката отдолу, което наистина беше много красиво, но аз не знам как се казва!
Жалко!
Повече се зарадваха на това от снимката отдолу, което наистина беше много красиво, но аз не знам как се казва!
Жалко!
Петър Станков