Мразовито край Негован
Както и миналата година, Януари ми е трудно да организирам по-смислени преходи.
В такива дни, Негован и езерата в близост са удобно спасение.
Когато тръгнах от вкъщи, времето беше приятно слънчево, с хубави облачета, които предвещаваха красив залез. А и прогнозата беше за ясно време. Но докато стигна, облаците се разнесоха и остана само по някое тук-там. Нищо, ще поснимам островчето!
Както очаквах, водата в езерото беше замръзнала и това трябваше да ме улесни да стигна до средата на малкия водоем. От брега натиснах на няколко места леда, да преценя става ли за ходене по него. Видя ми се ОК. Плахо стъпих и направих няколко крачки...Изведнъж под краката ми нещо започна да скърца и пука! Ужас! Явно леда още не беше достатъчно здрав. Сетих се за предаванията по Discovery, където един оцеляваше при екстремни условия, та той казваше, че в такава вода имал около 30-40 секунди, после тялото спирало да се подчинява, пулса се покачвал до 200 и мозъка отказвал даже...А моето нетренирано тяло? На всичко отгоре, бях сам. Лекичко се обърнах и разбрах, че и на островчето ще му се размине.
В такива дни, Негован и езерата в близост са удобно спасение.
Когато тръгнах от вкъщи, времето беше приятно слънчево, с хубави облачета, които предвещаваха красив залез. А и прогнозата беше за ясно време. Но докато стигна, облаците се разнесоха и остана само по някое тук-там. Нищо, ще поснимам островчето!
Както очаквах, водата в езерото беше замръзнала и това трябваше да ме улесни да стигна до средата на малкия водоем. От брега натиснах на няколко места леда, да преценя става ли за ходене по него. Видя ми се ОК. Плахо стъпих и направих няколко крачки...Изведнъж под краката ми нещо започна да скърца и пука! Ужас! Явно леда още не беше достатъчно здрав. Сетих се за предаванията по Discovery, където един оцеляваше при екстремни условия, та той казваше, че в такава вода имал около 30-40 секунди, после тялото спирало да се подчинява, пулса се покачвал до 200 и мозъка отказвал даже...А моето нетренирано тяло? На всичко отгоре, бях сам. Лекичко се обърнах и разбрах, че и на островчето ще му се размине.
Горе се вижда колко "навътре" успях да стигна.
Тръгнах на обиколка, докато чакам залеза.
В замръзналия пейзаж, един стърчащ комин, останал единствено той от срутена къща. В далечината брезичка... Скука!
Тръгнах на обиколка, докато чакам залеза.
В замръзналия пейзаж, един стърчащ комин, останал единствено той от срутена къща. В далечината брезичка... Скука!
Обиколих от другата страна.
Нямаше жива душа. Лятото тук не може да се разминеш от рибари, а сега и птиците се бяха разотишли.
Нямаше жива душа. Лятото тук не може да се разминеш от рибари, а сега и птиците се бяха разотишли.
В дънера на това дърво беше горял огън и бая го беше отслабил, та си помислих, че следващият път едва ли ще го видя пак.
Така като се загледах, някой бая беше вилнял с брадвата. По спомени, преди години, по брега имаше много повече дървета.
_До дигата на заден план се стигаше през горичка.
_А сега, някое и друго отсечено дърво, паднало във водата и двайсетина други в нестройна редица.
Денят си отиваше и Слънцето започна да оцветява небето, но от така желаните облачета, нямаше и следа! Беше много студено. Колата ми се виждаше на другия бряг, а аз треперех и започнах да се изкушавам дали да не се прибера на топло. И без друго снимането не се получи. В един миг, много за кратко, заледените клони на дърветата се обагриха в оня златен цвят, който само природата може да създаде. Затичах се към дигата, да се покатеря на високо, защото от долу нямах видимост.
Островчето, което така и не достигнах, пламна от ниското слънце и сигурно щеше да е хубаво да съм там, но трябваше да се задоволя само с тая снимка от далече. Даже нямах време да повторя от друга гледна точка!
_Всичко бързо отмина и по реката бавно запълзя мъгла. До тук с прогнозата за ясно време!
Замислих се за големите пейзажисти, които със снимане си вадят хляба, колко ли изпуснати моменти са имали?
Замислих се за големите пейзажисти, които със снимане си вадят хляба, колко ли изпуснати моменти са имали?
Замръзналото поле изчезваше постепенно в мъглата и не ми оставаше нищо друго, освен да си вървя. И без друго, в тая ледена пустош, бях единствената жива душа наоколо. И трите свраки на брезичката.
Петър Станков